Старо египетско царство

Периодът на Старото царство покрива период, който се простира от около 2685 до 2180 година пр.н.е. и включва 4 мемфиски династии:

  • III династия (от 2685 до 2525 година пр.н.е.)
  • IV династия (от 2625 a 2500 година пр.н.е.)
  • V династия (от 2500 до 2350 година пр.н.е.)
  • VI династия (от 2350 до 2180 година пр.н.е.)

Историята на този период не е известна в подробности, но в замяна на това цивилизацията на Старото царство, която постига определена форма на съвършенство, е по-добре позната, благодарение на нейните паметници. Затворено в себе си, това могъщо царство живее в мир и хармония. Както научаваме от надписите, безспорно е имало експедиции към границите с Нубия, Либия и Синай, но това са набези срещу бедуините, които не нарушават мира, в който живее народът на Египет. Обикновено не се обръща внимание на факта, че от обединението на Египет, с което се поставя началото на тинитската епоха, до края на Старото царство, египетският народ се радва на непрекъснат мир в продължение на хиляда години. Този факт може да се приеме като една от причините, довели до толкова бърз разцвет. Отношенията със съседните народи са мирни: фараоните изпращат флотилии към Финикия и в Червено море с търговски и стопански цели. Египетското общество е като едно голямо семейство, обединено около живия бог — фараонa. Той е господар на страната и нейните поданици, но ако техният живот му е подвластен, то самият той е длъжен да бди сред тях да цари справедливост. Той е добрият бог, обграден от незаменими приятели, те са членове на неговото семейство и именно с тяхна помощ той управлява Египет. Фараонът е душата на царския двор, която централизира цялата администрация на страната. Същевременно твърде сложната административна структура принуждава фараона да прехвърли част от властта си на доверен сътрудник в лицето на някой от своите синове или внуци, какъвто е везирът. За суверена, който след смъртта си се радва на задгробен живот при своя баща Ре и при предците си, е отредена слънчева съдба и тя принадлежи единствено на него. Той подготвя за себе си погребение в каменна пирамида — камъкът измества тухлата в погребалната архитектура. Това е епохата на първите пирамиди. Първа е построена стъпаловидната пирамида в Саккара на Джосер (или Зосер. Той дарява и своите придворни (имаху), живели в неговия дом, с гробница и с имение, за да се грижат за погребалните приношения. По-късно са построении трите пирамиди на платото Гиза (пирамидите на Хеопс, Хефрен и Микерин).

Mемфиските некрополи например се състоят от пирамидата на фараона, около която са наредени пирамидите на цариците сред цели улици от мастаби на придворните, които по този начин продължавали да участват в безсмъртния живот на фараона. Погребалните вярвания намират още едно въплъщение в архитектурата на епохата с появата на погребалните храмове. До наши дни не е запазен нито един храм на божество, но бе открит един от храмовете на слънцето, издигнати от фараоните от V династия. От мастабите се получава представа за изкуството и ежедневния живот през тази епоха. По времето на V династия майсторството на барелефа (виж Pелеф) се издига до съвършенство, с едно рядко постигано изящество и увереност на рисунъка. Изобразителното изкуство, богато в темите си и с прекрасна хармония в цветовете си, изразява многоликия живот на египтяните. Скулптурата също постига съвършенство във ведрите и величествени фигури на фараоните, с реалистичните и изящни изображения на поданиците. Литературата не е толкова богата, навярно поради изчезването на ръкописите, но освен погребалните текстове („Текстове от пирамидите“), именно през тази епоха се появяват мъдростите и поученията.

По времето на VI династия се забелязва увеличаване на властта на номарсите и местни владетели, за сметка на фараонската власт (Фараон по това време е Пепи II. Номарсите се отделят от двора и погребенията им се извършват в имения, които са им предоставени от фараона, в храмовете се формира духовенство, което убягва от контрола на централната власт благодарение на хартите за неприкосновеност.

През този период значително се увеличава територията на страната, след завладяването на Синай около 2650 година пр.н.е. от Джосер (или Зосер) и завладяването на Нубия от Пепи Първи през 2300 година пр.н.е.

Разтърсващи бунтове слагат край на това социално устроиство. С I междинен период започват години на анархия и феодализъм.